10 паметни двубои от историята на тениса (част II)
Казват, че за футбола, головете са като солта за едно ястие. Това, което на мен не ми харесва в този спорт, е, че понякога след 90 минути игра, така и не се стига дори до един от въпросните голове. В тениса нещата стоят по съвсем различен начин, особено когато един срещу друг се изправят някои от водещите играчи в момента. Тогава почти всяко разиграване приключва с феноменално изпълнение на един от двамата майстори.
Това, което приковава вниманието на зрителите и изостря техния апетит в най-голяма степен, са големите съперничества. Не винаги е задължително даден мач да бъде финален, за да се превърне в класика. Ставали сме свидетели на епични битки на четвъртфинална или полуфинална фаза на турнирите от Шлема, както и в мачовете от Купа ,,Дейвис”. За съжаление през 2007 г. бе взето решение финалите на турнирите от ,,Мастърс” серията да се играят във формат два от три сета, вместо три от пет, което до голяма степен изключва възможността за паметен сблъсък, който да постави на изпитание всички качества на участващите в него.
Ето, че дойде време и за втората част на нашата класация, която ни връща към някои, подчертавам само някои, от великите двубои от историята на тениса. Сигурен съм, че много от вас няма да се съгласят с моя избор и имат различни виждания и предпочитания. Припомням ви, че мачовете са подредени хронологично, а не според това кой е по-качествен и драматичен и ще ни върнат в периода от началото на деветдесетте години на миналия век до наши дни.
5. Стефан Едберг – Борис Бекер – финал „Уимбълдън”, 1990.
Двама велики експерти на играта в близост до мрежата и атакуващия стил, като цяло. Естествено и Бекер и Едберг се чувстваха, като риба във вода на тревните кортове на ,,Уимбълдън”. По онова време се считаше за невъзможно да спечелиш този турнир, без да играеш „сервис-воле”, един стил, който е почти на изчезване в наши дни. Двайсетина години по-късно титлата на „Ол Инглънд клъб” се печели предимно от дъното на корта.
В три последователни години Бекер и Едберг неизменно се срещаха на финала на „Уимбълдън”. През 1988 г. титлата бе взета от Едберг с три на един сета. Дванадесет месеца по-късно Бекер стига до пълноценен реванш, побеждавайки с 6:0, 7:6, 6:4, но мачът, който се помни в най-голяма степен, е този от 1990 г. Шведът започва много силно и повежда с 2-0 сета, но тогава Бекер осъществява мощна контраофанзива и изравнява сетовете, като дори повежда с пробив в решителния. Ето какво споделя германският тенисист години по-късно, спомняйки си за този момент: ,,Тогава, в петия сет, водейки с пробив, направих грешката да реша, че вече съм спечелил мача и допуснах загуба на концентрацията си. Мисля, че този кратък момент ми костваше победата.”
В крайна сметка Едберг стига до втората си купа на ,,Уимбълдън” с резултат 6:2, 6:2, 3:6, 3:6, 6:4, постигайки една от най-ценните си победи срещу Бекер. Иначе в съперничеството между тези двама прочути тенисисти, предимството е за Борис, който постига през годините 25 победи, срещу 10 на Едберг.
6. Андре Агаси – Пийт Сампрас – полуфинал ,,Аустрелиън Опън”, 2000.
Накъде без Агаси и Сампрас – златните момчета на американския тенис, чието съперничество доведе до качествено развитие в съвременната игра. Всъщност 90-те години на миналия век бяха много силен период за американския тенис, като цяло. Освен Агаси и Сампрас големи успехи постигнаха играчи като Джим Къриър, Майкъл Ченг и Тод Мартин, а да не забравяме и Маливай Уошингтън, който проби до финал на ,,Уимбълдън” през 1996 г.
В момента, особено след отказването на Анди Родик, янките могат само да мечтаят за подобни резултати и да анализират защо се стигна до сегашното положение на тениса в САЩ. За съперничеството между Агаси и Сампрас е изписано толкова много, че трудно би могло да се добави нещо ново, но все пак трябва да се обърне внимание преди всичко на подчертаната индивидуалност и уникалност на тези двама супер играчи.
Не само с коренно различен стил на игра, но и толкова противоположни, като манталитет и характер. За никого не е тайна, че отношенията между двамата бяха доста обтегнати, дори извън корта, което пък водеше до страхотни битки на самото игрище.
Интересно е да се отбележи това, че при 34 изиграни мача само два пъти се е стигало до пет сета и точно една от тези срещи попада в нашата класация. Въпросният полуфинал беше поставен във вечерна сесия на ,,Род Лейвър Арина” и още от самото начало стана ясно, че зрителите ще видят нещо специално и необикновено. Агаси спечели първия сет с 6:4, но Сампрас отговори блестящо, взимайки втората и третата част, съответно с 6:3 и 7:6.
До тайбрек се стигна и в сет номер 4. Без право на грешка, Агаси наистина трябваше да направи магически изпълнения, за да спечели този дълъг гейм и да вкара мача в решителен пети сет. Въпреки, че Сампрас направи цели два аса от втори сервис, което ясно показа склонността му да рискува в решителните моменти, той не бе в състояние да спре своя сънародник, който сякаш получи и сериозно психологическо предимство. Краен резултат – 6:4, 3:6, 6:7, 7:6, 6:1 за Агаси, който впоследствие стана и шампион в Мелбърн.
Иначе великото съперничество между двамата приключи през 2002 г., когато Сампрас, каза „сбогом” на професионалния тенис по най-добрия възможен начин, надигравайки именно Агаси на финала на Откритото първенство на САЩ.
7. Михаил Южни – Пол-Анри Матио – финал Купа ,,Дейвис”, 2002 г.
Известно е, че мачовете за Купа ,,Дейвис” са съвсем различни по своя характер и често предлагат невероятна драма и наглед невъзможни обрати. За това допринася и форматът три от пет сета. Да играеш за родината си се счита за огромна чест и в подобни срещи тенисистите не щадят сили и дават всичко от себе си.
Огромно е предимството на отбора домакин, който не само разчита на подкрепата на публиката, но също избира и настилката на която се играе срещата. Поредният мач в класацията обаче е невероятен пример за това как понякога гостите стигат до успеха, благодарение на сърцатата игра и непримиримост на свой съотборник. Главните действащи лица в този мач са все още сред активните тенисисти и са отлично познати на любителите.
Но все пак малко предистория. През деветдесетте години на миналия век, тенисът започна бързо да набира скорост в Русия, след като дълго време беше пренебрегван, най-вече заради това, че не попадаше сред олимпийските спортове. За кратко време руснаците се превърнаха едва ли не във водеща сила и при мъжете и при жените.
Франция пък, е един от най-славните отбори в дългата история на надпреварата и е печелила Сребърната салатиера цели девет пъти и още толкова е достигала до финал. Битката за купата между Франция и Русия през 2002 се провеждаше в известната зала ,,Берси” в Париж, а решителният пети мач изправи един срещу друг двама млади и изключително талантливи играчи.
Понякога по силата на съдбата един обикновен до този момент човек се превръща в герой. През онзи ден в тази роля се оказа Михаил Южни, който започва своя път в тениса като подавач на топки на турнира в Москва. Няколко години по-късно в неговите ръце е съдбата на безценната Световна отборна титла. Изоставайки с 0-2 сета, Южни намери сили и вдъхновение да стигне до пълен обрат пред погледите на смаяната френска публика. 3:6, 2:6, 6:3, 7:5, 6:4, със сигурност Южни ще помни тези цифри докато е жив.
Това беше първата титла за Русия на Купа ,,Дейвис”, а до ден днешен остава и единственият случай, при който се стига до обрат във финал в пета среща от 0-2 до 3-2 сета. За съжаление ми се струва, че тази загуба повлия крайно негативно на кариерата на Матио, който дълго време не можа да се съвземе от разочарованието и незаслужено бе сочен от мнозина, като ,,човекът загубил, титлата за Франция”.
8. Анди Родик – Юнеш Ел Айнауи – четвъртфинал „Аустрелиън Опън”, 2003 г.
Миналата година станахме свидетели на оттеглянето на Анди Родик от професионалния тенис, което според мнозина бе доста преждевременно. Лично аз обаче смятам, че за един голям играч, какъвто е Родик, това бе правилно решение. Хубаво е да си в състояние да прецениш реално възможностите си и да слезеш от сцената, докато още печелиш и си на върха, или близо до него. Така, както го направи Пийт Сампрас през 2002 г. Уморен от безкрайните битки на корта, както и от контузиите, Анди взе това трудно решение по време на Откритото първенство на САЩ. Неговото оттегляне остави в положение на безтегловност американския мъжки тенис, който за сега не може да намери негов достоен заместник, въпреки наличието на някои талантливи състезатели.
При малко по-различно стечение на обстоятелствата и повече късмет, Родик вместо една можеше да постигне поне четири или пет титли от Шлема. Американският тенисист обаче остана в сянката на Федерер, който го победи три пъти на финал на ,,Уимбълдън” и веднъж на US Open. Едно от нещата, с които ще бъде запомнен Родик, със сигурност е сърцатата игра на корта и желанието да дава винаги всичко от себе си. Може би заради тези свои качества мачовете с негово участие бяха изключително динамични, а често и драматични.
Съперник на Родик във въпросната среща бе един от най-добрите тенисисти, произхождащи от Африка – мароканецът Юнеш Ел Айнауи. Висок над 190 см, с поразяващ сервис и могъщ форхенд, до ден днешен той си остава един от най-популярните и обичани спортисти в тази страна. Тогава през 2003 г. преди да се стигне до четвъртфинала с Родик, в четвърти кръг Ел Айнауи постига блестяща победа срещу действащия №1 Лейтън Хюит, но в мач на турнира се превръща именно двубоя с американеца. Тази среща ще се помни не само с рекордния по продължителност пети сет, но най-вече с невероятните изпълнения на двамата и удоволствието, което доставиха на зрителите.
Родик стигна до успеха след 4:6, 7:6, 4:6, 6:4, 21:19, но всъщност големият печеливш се оказа Райнер Шутлер, който на полуфинала победи лесно изтощения Родик и се класира за единствения си финал за Шлема. И Родик, и Ел Айнауи, определят този мач, като един от най-незабравимите моменти в своите кариери, а иначе техният рекорд беше подобрен от безумния мач Иснър – Маю на ,,Уимбълдън 2010”.
9. Рафаел Надал – Гийермо Кория – финал - Рим, 2005.
Един истински апотеоз на играта на клей корт, сътворен от двама от най-големите специалисти на тази настилка. За съжаление кариерата на Гийермо Кория бе сравнително кратка и макар, че самият той да декларира, че не е изключено да се завърне, вероятността да го видим отново на корта е нищожна. За съжаление, защото можем само да си представяме до къде щеше да стигне съперничеството с Надал, ако двамата се бяха засекли за по-дълго време.
За мен няма съмнение, че злополучният финал на „Ролан Гарос” 2004, когато Кория загуби по крайно драматичен, може би дори незаслужен начин от Гаудио, се оказа началото на края за този толкова интересен и техничен тенисист. Висок около 175 см, Кория е един от онези състезатели, които компенсират липсата на мощ с интелигентност, находчивост, прекрасно движение по корта и разбира се огромно желание за игра.
Колкото до Надал, победата му в този епичен финал е една от най-важните в ранния етап на неговата кариера. Победа, която спомогна за изковаването на репутацията и каляването на волята на бъдещия голям шампион. Самият финал продължил пет часа и седемнайсет минути предложи свръх концентриран и динамичен тенис.
Зрителите в този ден видяха всичко – фантастични дуели от дъното на корта, атаки към мрежата и виртуозни минаващи удари. И най-вече, много драма и страхотна битка до самия край. Надал спечели тази луда надпревара с 6:4, 3:6, 6:4, 4:6, 7:6, а месец по-късно грабна и първия си трофей от „Ролан Гарос”.
10. Рафаел Надал – Роджър Федерер – финал - Рим, 2006.
Централният корт на ,,Форо Италико” е арена и на последния титаничен мач в настоящата класация. Подобаващо място с величествени декори за един от най-важните и значими сблъсъци между двамата най-велики играчи на нашето съвремие. 2006 година беше много натоварена по отношение на съперничеството между Федерер и Надал, които за първи път се срещнаха на финал на турнир от Големия шлем и изиграха общо шест мача помежду си, като испанецът спечели четири от тях.
Годината започна успешно за Надал, който надигра големия си опонент на финал в Дубай, а след това и в Монте Карло, отново в мач за титлата. Така, че Федерер търсеше своя реванш и изглеждаше решен на всичко да го постигне тъкмо върху коронната настилка за Надал.
Смятам, ще се съгласите и то не само заради резултатите, че ако Надал е най-добрият играч на червени кортове, то Федерер е безусловно втори в това отношение. Тази настилка дава възможност на един техничен и интелигентен играч да разгърне в пълна степен своя потенциал и репертоар. А има ли тенисист с по-богата палитра от швейцареца? Винаги двубоите между тенисисти с различен стил на игра, особено когато това са Федерер и Надал, гарантира първокласно зрелище. Вярвам, че финалът в Рим през 2006 е един от трите най-добри мача изиграни през годините от двамата богоравни, а неговото психологическо значение е ключово.
Спомням си добре, почти гейм по гейм, развитието на тази среща, започнала в ранния следобед и приключила малко преди да настъпи вечерта във Вечния град. Пълно изравняване на силите и възхитителни изпълнения на двамата. Един от не многото случаи, в които Федерер не щади сили и дава всичко от себе си. 7:6 за Федерер в първата част, Надал изравнява, взимайки втората със същия резултат.
Нищо не разделя двамата шампиони, но все пак може да има само един победител. В решителния пети сет швейцарецът успя да поведе с 4:1, а по късно стигна и до две шампионски точки, при това поредни. Но когато играеш срещу Надал, мачът е приключил едва, след като сте си стиснали ръцете. В интерес на истината тези два мачпойнта бяха спасени след грешки на Федерер, който може би малко прибързано потърси завършващи удари.
Надал вкара петия сет в нов тайбрек, в който швейцарецът отново водеше в резултата, но така и не успя да затвори мача в своя полза. Изумителен подвиг за испанския ас и почитания към двамата тенисисти които участваха в този исторически мач. Пет часа и пет минути, засега това е най-дългият двубой между Федерер и Надал.
И все пак, защо отдавам толкова голямо значение на тази среща? Ако оставим настрана невероятния тенис, въпросната победа позволи на Надал да продължи серията си от спечелени мачове на червен корт и му даде важно психологическо предимство преди „Ролан Гарос”.
Може би, ако Федерер пък бе спечелил, то цялото съперничество между двамата би се развило по различен начин. Може би.... Фактите са такива, че 7 години по-късно Надал продължава да бъде почти непобедим на клей и си остава най-трудният и непреодолим съперник за Федерер.
Коментар на Николай Драгиев, "Евроспорт", специално за Tennis24.bg
Мобилната версия на Tennis24.bg (m.tennis24.bg) може да видите ТУК!