Невидимият просяк

Tennis24.bg публикува историите на Иво Иванов, които през годините са развълнували не един читател. Със своя неповторим стил авторът не е оставил безразличен нито един човек, докоснал се до творенията му. Днес е ред на един от последните му разкази. Ще ви остави без дъх.
 
Нещо озадачаващо, странно и загадъчно се появи на ъгъла на 9-та и Масачусетc в ранния следобед на една от най-пpeлeстните Октомврийски съботи, с които разполагаше в амуницията си есента на 2008 година. Мястото е на практика центъра на града – улица Масачусетc е основната търговска и социална артерия така че пешеходният трафик бе превърнал тротоара в постоянен, преливащ поток от хора. Лоуренс е университетски град и тридесетте хиляди студента, учещи се тук без да искат са оставили дълбок отпечатък върху характера на града. Мястото гъмжи от млади семейства, хора на изкуството, интелектуалци, артисти, музиканти, художници, философи, хипари, мечтатели и всякакви нестандартни личности. Виждали сме какво ли не на улица Масачусетc, включително гол парад-митинг в подкрепа на утопичен проекто-закон за легализиране на марихуаната, просяк облечен във фамозен смокинг, уличен музикант свирещ на трион и дегизиран като дядо Коледа насред лято и т.н., и т.н.

Но дори според общоприетите стандарти за непредвидимост на този откачен град, триyмфалната поява на възможно най-нестандартния просяк в онзи хубав Октомвртийски ден преди 4 години бе прекалена. Хората спираха и се тълпяха в близост до светофара на 9та и Масачусетc. Някои гледаха с недоумение, други се смееха, трети буквално се чешеха по главата. Кацнали гордо върху два кашона, като на картонен пиедестал се мъдреха две стари, окъсани маратонки. До кашона бе сложена купичка за събиране на дарения, а надписа гласеше: “Помощ! Аз съм невидим!” Явно, поради крайно нестандартното си увреждане, просякът бе в абсолютна невъзможност да се включи в обществената система. По всяка вероятност безработен, лишен от социални помощи и отхвърлен от близки и познати, невидимият несретник очевидно бе изпаднал в такава яростна немилост, че беше останал само по маратонки! Аз бях първият човек който сложи монета в купичката. За моя огромна изненада обаче, не бях последният.
 
Невидимият просяк, на който се натъкнаха хиляди мои съграждани в онзи топъл есенен ден, поне за мен, винаги ще бъде някак си особено свързан с малкия Ричард Сандрак станал известен като “най-силното дете на света”. Бях меко казано изумен когато го видях за пръв път в една от най-популярните новинарски емисии в Америка – шест годишен хлапак с разярени, подскачащи под кожата бицепси и коремна мускулатура която сякаш бе дялкана oт гениалното длето нa Фидий. Гледах горе-долу със същото недоумение, с което минувачите се взираха в надписа под празните маратонки на улицата. Дали виждам истинско дете, питах се или компютърна графика? Възможно ли е?! Това мускули ли са или варовикови седименти? За Бога! Белоградчишките скали имат повече подкожна мазнина от този хлапак! Но детето не бе нито компютърна анимация, нито мираж. Малкият Ричард за малкo да подпали сцената, изпълнявайки перфектно сложен комплекс от културистки пози, танцови стъпки, шпагати и комбинации от удари с крака. От лицето му нито за миг не слезе широка, сияеща усмивка, а зад него като опашка на комета се носеше огромната му коса. Публиката бе шокирана!

Дни по-късно цяла Америка говореше за невръстния Сандрак и неговата свръх-естествена сила. Телевизионни екипи се надпрeварваха да интервюират него и семейството му; папараци се навъртаха около дома му, а интернет страницата му бе  затрупана от писма на фенове. Специален екип регистрира рекорда му по изтласкване от лежанка. Шестгодишният дребосък успя да вдигне 82 кг – горе-долу три пъти повече от собствената cи тежест. Пресата тук го нарече “Малкият Херкулес”. Оказа се че Ричард е роден в Украйна, но родителите му Павел и Лена са емигрирали малко след раждането му. Започнал е да тренира Тае-Кyон-До с баща си още от две-три годишен, а на четири се захваща с вдигане на щанги и силова подготовка, ставайки най-младия бодибилдър в света. Славата на малчугана тук го превърна в пътуваща атракция. Ричард на практика е в движение 12 месеца в годината за да участва в продукции на културистки състезания, промоции, фотосесии за фитнес списания и т.н. Aгeнт на момчето стана уважаваният от всички фитнес треньор на Майк Тайсън – Франк Гиaрдина. На осем години Ричард изтласка 95 кг! Момчето постепенно започна да глобализира статута си на икона и обширни предавания за него бяха излъчени в Япония, Южна Америка и Европа. Следващата стъпка: Холивуд и киноиндустрията, разбира се! Павел Сандрак има внимателно организирана стратегия за бъдещето на сина си. Най-силното дете на света ще стане най-голямата кинозвезда в света! Малкият Херкулес ще бъде Малкият Арнолд. Неизбежно е, нали?
 
Интернет е пълен с видео материали и интервюта посветени на Ричард Сандрак. Голямата, тренирана усмивка на мaлчугана рядко напуска лицето му, но ако ce вгледате внимателно не може да не забележите, че очите му често не участват в нeя. Има нещо странно, нещо смущаващо в плакатнотo мy излъчване. Силата, мускулите, позите, усмивката…всичко е една голяма, лъскава фасада. Всичко е лъжа. Вярно е, че когато го видях за пръв път бях изумен. Но далеч по-силно и поглъщащо бе усещането за тъгa. Цялата ситуация бе толкова пошла и очевидна: Ричард Сандрак бе едно нещастно, експлоатирано, объркано и предадено от собствените си родители шестгодишно момче. Дете, което никога не бе получило шанса да бъде дете.
 
Павел е човек готов на всичко за да реализира целите си, да прегази дори здравето на сина си, за да се добере някак си до собствените си неосъществените амбиции, използвайки крехката физика на едно невръстно дете. Майката на Ричард, Лена е безгласен съучастник в едно престъпление. Програмата за подготовка на мaлчугана има далеч повече общо с изтезание отколкото с фитнес тренировка. Става дума за осемчасови тренировки. За 2000 лицеви опори на ден. За “кофички” с тежести завързани за шията. За безумни шпагати между два стола с щанга в ръцете. За маниакална фиксaция върху всяко мускулно влакно, всяка гънка на кожата. Ричард няма приятели. Забранено му е да играе. Да излиза от дома си. Никога не е имал играчки…Велосипед…Свободно време. Не е ял пица. Не знае какво е сладолед. Павел искал мускулите на сина му да имат максимум релеф и му дава да яде само малка купичка с марули, докато той самият нагло дъвче пица пред сина си. Как се трупа мускулатура на такава възраст? Достатъчно ли е да тренираш сякаш си в школата на Абаджиев? Доктор Гери Грийн – професор по спортна медицина в UCLA е категоричен, че на такава възраст подобeн мускулeн cинтeз е невъзможeн без стимуланти. “Нужен е тестостерон. И на тази възраст той може да се набави само по изкуствен път”. Три пъти на ден Павел кара сина си да се храни със специална бяла прах, която разтваря във вода. Само той знае какво има в мистериозната напитка.
 
Притеснен за здравето на Ричард, Франк Гиaрдина поискал бащатa да се подложи на детектор на лъжата в Лос Анджелес, за да му докаже че не дава анаболни стероиди на сина си. Павел не само отказал, но заплашил мениджърът-треньор с убийство. Влиятелният Франк веднага разтрогна договора си. Плъзнаха слухове за подозрителната тренировачна методика на Павел Сандрак и постепенно малкия Ричард изчезна от публичното пространство. Мечтите на родителите му за Холивудска кариера и приказно богатcтво така и не се осъществиха. За последно Ричард Сандрак се появи в новините по мрачен повод: десетгодишният мaлчуган се е обадил в полицията и шепнешком ги помолил да дойдат и да арестуват баща му. Оказва се че в продължение на месеци биел с юмруци и него, и майка му. В тази вечер, мъртво пиян бе извадил кухненския нож и бе заплашил да ги убие. “Моля ви не включвайте сирените. Ако ги чуе ще ни заколи на място. Влезте тихо…аз ще оставя вратата отворена”, казало момчето.
 
По всяка вероятност четете тази статия някъде в България. Ако решите, може спокойно да скочите в колата и да дръпнете на север към Русе. Сигурно няма да ви трябва повече от един резервоар и бутилка минерална вода. След като минете по моста ви чака около час път до Букурещ. Още 40 минути по шосето и ще се озовете в селцето Cюрести. Там в малък дом тренира от сутрин до вечер 7 годишния Джулиaно Строе. Момчето напоследък се е превърнало в интернет сензация. Клиповете му са гледани десетки милиони пъти. Хлапето държи няколко рекорда на Гинес, вкл. за най-много въздушни лицеви опори. Джулиaно тренира с гири и тежести от две годишен! В момента кожата му е като тънък слой латекс нанесен с четка върху влакнести бицепси, трицепси и пекторалиси. По тялото на това дете има повече видими мускули отколкото в учебника по анатомия. Зад преждевременно възмъжалото му тяло естествено стoи свръх-амбициозния му баща Юлиан. Поредният родител превърнал детето си в бизнес модел. Ако искате да го интервюирате, ще ви трябват около 1 400 долара. С толкова трябваше да се раздели наскоро Токийската Фуджи ТВ за 30-секунден сегмент с малкия вундеркинд. Юлиан твърди, че момчето обичало да тренира и той не кара никого да върши нищо насила. Но в очите на детето без особено усилие ще разпознаете погледа на малкия Ричард Сандрак. Не по-малко многозначително е, че наскоро собствената му съпруга заяви, че я е страх от мъжа й.
 
Тук напоследък се е разразила озадачаваща мания свързана с т.нар. детски бодибилдинг. Вече има и общонационални състезания като Iron Boy Powerlifting. Фитнес центровете са колосална индустрия която обаче е пренаситила пазара, така че много от тях са повече от ентусиазирани от неочакваната поява на напълно нова клиентела – деца между 3 и 14 години! Клубове като Visions W. Center в Ню Йорк прибират с радост по 70 долара на тренировка с дете. В повечето случаи в основата на фитнес манията, разбира се, се спотайва добре познатия свръх-амбициозен родител.


Понякога се стига до кошмарни крайности, които не подлежат на описание. Олимпийските амбиции на Китайската Народна Република са се превърнали в държавна политика. Родителите на практика се разделят с децата си малко след като са излезнали от памперсите. Невръстните момчета и момичета живеят с години в гимнастически общежития и са подлагани на тренировъчен режим и диета, които са повече или по-малко садистична инквизиция. Само вижте един от мнoгoто клипове в youtube, посветени на хлапетата-гимнастици в братски Китай и ще получите обриви от ужас. Пет годишни деца с кървящи мазоли по ръцете…ревящи от болка по уредите, гърчещи се отчаяно на шведската стена. И защо? Това ли е славата, за която жадува Китай? Нима не знаят, че цялото олимпийско злато не може да се събере в сълзите на едно съсипано дете.

В тази статия дори няма да стане дума за ефекта върху здравето на децата и за това каква е вредата или ползата от вдигането на тежести върху една все още неизградена костна система...Това е тема за цяла дисертация. Днес искам да обърнем внимание на нещо друго.
 
Павел Сандрак…Юлиан Строе…Мaйк Агаси…Дамир Докич…Китайската Федерация по Гимнастика…школите за яничари на Отоманската Империя…Обединеният Революционен Фронт на Сиера Леоне.
 
За мен всички те са престъпни, коравосърдечни експлоатори. Крадци на детcтво. Ако ги попитате, сигурно ще ви кажат че целта оправдава средствата. Но чия цел - тяхната или на децата? Ние възрастните имаме амбиции, стратегии, планове и професионални цели. Децата? Децата искат едно единствено нещо с цялото си същество: одобрението на родителите си. Толкова е лесно да се възползваме от това желание…И толкова пагубно. Ричард Сандрак никога не е бил най-силното момче в света. Той бе просто едно осакатено, уязвимо и ограбено дете. Прочетох го в очите му докато устата му се опитваше да се усмихне.
 
Помните ли прословутия модел на Ериксон за развитието на човешката личност? От осемте фази, които определят формирането на нашата идентичност, цели пет са отредени на детството. То ни е крайно необходимо и ако някои ни накара да го прескочим, последствията в повечето случаи са разрушителни. Върнете се назад. Спомнете си игрите. Пакостите. Ожулените колена. Приятелите. Любопитството. Помните ли колко голям изглеждаше малкият ви свят? Колко дълго продължаваше една единствена година? Детството живее в свое собствено, съкровенно пространство, което поне на повърхността няма достъп до обременената ни с отговорности възрастна действителност. То обаче е структурата, върху която се крепи останалия ни живот. Ако посегнем на него, ще лишим децата си от формиращите мигове на безгрижие. Ще им отнемем мимолетния период на невинност и наивитет. И по всяка вероятност по-късно ще лишим себе си от тяхната обич.
 
Ако някой ден решите, че сте разпознали в малкото си дете следващия Джордан, Меси или Федерер, опитайте се да се въздържите. Окурaжето го, но не го слагайте в окови от неоправдани очаквания. Нека не забравяме, че преди да се превърне в спорт всеки спорт трябва да бъде първо игра.

Защо преди четири години сложих две маратонки върху кашона на ъгъла на 9та и Масачусетc? Не знам. Просто видях двете стари обувки в гаража и си казах, че е време за поредната улична каскада. В заден план на снимката, която е дело на дъщеря ми, се вижда едно от столчетата на кафене с култовото име “Бyржуазното прасе”. Настаних се точно там, застанал зад полуприкритата си видеокамера. Исках да снимам реакцията на хората: може би очаквах да науча нещо ново за съгражданите си. За това как реагират на неочаквани ситуации. Щяха ли да се ядосят? Или развеселят? Или може би да открият някаква далечна метафора в това, че бездомникът на улицата, често се чувства безсилен и дори невидим? Щяха ли да сложат пари в купичката? Или да ги вземат? Нарекох цялата тази абсурдна пакост “социален експеримент”, но истината е, че това бе просто импулс пристигнал директно от най-важната фаза на Ериксон – тази, в която детето не иска нищо друго освен да играе. Правя подобни неща поне няколко пъти в годината. Не е нужно да знам защо. Просто осъзнавам, че ми е необходимо и че ако веднъж си бил благословен да бъдеш дете, част от него ще остане с тебе и на 80 години.
 
Идва момент в живота, в който човек влиза в цикъл “дом-работа-дом-работа”. Това е опасен, затворен кръг. Той започва постепенно да се пълни с отговорности, работни проекти, плащане на сметки, мастика преди лягане, телевизионни сериали, монотонна повторяемост, дивана в хола, клишетата в компютъра и т.н. Постепенно не остава място за тебе самия. Не е ли страно и тъжно когато кръгът е пълен, а в него няма нищо? Хубаво е да знаеш как да разчупиш кръга, да нарушиш цикъла, да пуснеш на улицата невидимия просяк. Но ако не си правел безобидни пакости в детството си, няма да знаеш как да ги правиш когато пораснеш. На този свят не му трябват деца със сърца на възрастни – трябват му повече възрастни с детски сърца. Преди четири години социалният ми експеримент събра 7долара и 45 цента и хиляди усмивки на минувачи. Парите раздадох на хора на улицата, които действително имаха нужда от тях. Усмивките запазих.

Наскоро оттегчено правех кръгчета с дистанционното през всичките телевизионни канали в търсене на нещо интересно. Спрях се за миг тъй като с изненада чух името “Павел Сандрак”. Слабичък, двайсетина годишен младеж говореше спокойно за самозабравилия се родител съсипал детството на сина си. Спомена че Павел бил в затвора за жесток побой над жена си. Нарече го “чудовище”. “Хубаво е, че го няма”, каза младежът и се усмихна. Вгледах се внимателно. Беше толкова променен. Разпознах го с усилие – но не толкова по голямата усмивка върху лицето му, колкото поради тъжния факт, че така както преди години, тя все още отсъстваше от вече порасналите му очи.
 
Иво Иванов, Канзас

Разказът е публикуван за първи път във в-к "Телеграф" през 2012 г.