Непризнатият герой на тениса

Рафаел Надал изживява най-лошия си сезон от десет години насам. За пръв път от 2005 г. той не спечели нито една титла от Големия шлем, не успя отново да бъде властелин на любимите си червени кортове и не завоюва нито един турнир от сериите Мастърс 1000. Много специалисти предричат, че това е началото на края на спортната му кариера. Трябва обаче да признаем, че изказванията на критиците по адрес на Рафа никога не са били особено ласкави, независимо дали е бил на върха или не. Някак, що се отнася до медиите, успехите на Рафа винаги са оставали в сянката на „неуспехите“ - в кавички, защото, щом става дума за Надал, анализаторите имат навика да мерят с двоен аршин - за редови тенисист дори и една десета от постиженията на испанеца биха били възхвалявани като чутовен подвиг, особено в това наситено с големи шампиони и съперничества време.

Но в случая на Надал сякаш все нещо не им достига, за да признаят извънземната му класа. Изглежда, на тенис-анализаторите не може да се угоди. Ярък пример за това е невероятната поредица от победи на испанеца на „Ролан Гарос”. До 2015 г. битуваше мнението, че клей-шлемът е скучен, защото е с предизвестен победител, всички трепетно очакваха Надал да загуби и бяха разочаровани, защото това не се случваше. Е, тази година испанецът най-сетне бе победен, при което пресата отново не остана доволна. Като печели - защо все той? Като загуби - защо загуби? Трудно може да бъде обяснено това отношение към Надал. Светът на тениса може би късно, чак след оттеглянето му, ще оцени какъв шампион е имал в лицето на Рафа - скромен, открит, добронамерен, себераздаващ се докрай и изключително харизматичен. Ако човек е обективен, ще признае, че именно Надал направи тениса интересен, когато още като тийнейджър се противопостави на Федерер, хвърляйки сянка върху безоблачната му кариера и поставяйки под въпрос ролята му на властелин в световния тенис, като с това сложи началото на едно от най-великите и емоционално наситени съперничества в съвременния спорт.

Кариерата на Рафа е съпътствана от ярки победи, но и големи беди, а също и от много емоции - както подобава на един истински велик шампион. Едно е сигурно - личността на Надал не оставя никого безразличен. Мнозина вещаеха мрачно бъдеще за испанеца още през 2007 г., когато той се бореше с контузия в коляното, сполетяла го на финала на Уимбълдън. Изглеждаше така сякаш трофеят на най-стария турнир от Големия шлем вечно ще се изплъзва на Надал, но на следващата година, преодолявайки болката, той спечели не само „Ролан Гарос”, но и Уимбълдън, а също и златен медал на Олимпийските игри в Пекин, и за пръв път в кариерата си оглави световната ранглиста. Бъдещето за Рафа изглеждаше безгрижно, особено след победата му срещу Федерер в запомнящия се финал на Australian Open в началото на 2009 г., преди която бе минал през тежък сблъсък на полуфинала с Вердаско. С развитието на сезона обаче „доброжелателите“ получиха нови аргументи - тежък тендинит на колената попречи на испанеца да спечели „Ролан Гарос” и не му позволи да защитава титлата си на Уимбълдън, което накара специалистите да очакват скорошен упадък на кариерата му.

Същата година на US Open Рафа игра със скъсан коремен мускул и въпреки това достигна до полуфиналите, където загуби от бъдещия шампион Хуан Мартин Дел Потро. Всичко изглеждаше като че ли Надал няма да спечели повече титла извън клея и дори трудно ще се пребори за още една такава от Големия шлем. Никой не очакваше (освен най-верните фенове, които винаги се надяват) това, което щеше да се случи през 2010 г. Първите няколко месеца бяха колебливи за неговите стандарти. Испанецът достигна четвъртфиналите на Australian Open, където му се наложи да се откаже срещу Анди Мъри отново заради проблеми в колената, а също и полуфиналите на силните „Мастърс 1000” турнири в Индиън Уелс и Маями, където обаче загуби от бъдещите шампиони Любичич и Родик. Рафа - такъв, какъвто го познаваме и може би в най-съвършената си версия, се завърна с гръм и трясък с началото на сезона на клей. Надал спечели трите големи клей-мастърса и „Ролан Гарос” - нещо, което никой друг не е правил и което някои определиха като ,,Клей шлем“. С този успех той доказа, че е неоспоримият крал на клея, поне докато някой не надмине постиженията му на тази настилка. Но най-доброто за Рафа тепърва предстоеше - той триумфира за втори път Уимбълдън след онзи епичен финал с Федерер през 2008 г., като в мача за титлата победи чеха Томаш Бердих. А по-късно завоюва и трофея, който му се изплъзваше толкова години – US Open, с което стана и най-младият носител на т.нар. кариерен златен шлем в Откритата ера на тениса - само на 24 години. Именно 2010 г. може да се оцени като най-добрата в кариерата на Надал до момента, макар той самият да твърди, че най-добрият му сезон бе през 2013 г.

2010 г. бележи едно невероятно постижение, което някак си вечно остава между другото (дали умишлено, дали поради пропуск) и твърде рядко се отбелязва, когато се говори за рекордите на Надал. Това е постижение, което сякаш най-много се доближава до истински календарен голям шлем при мъжете, а именно - през 2010 г. Рафа спечели три поредни титли от Шлема на три различни настилки (клей, трева и хард) - нещо, което не е постигано от нито един друг играч в историята на тениса. Още повече, че става дума именно за „Ролан Гарос”, Уимбълдън и US Open, които са много по-близко във времето един от друг, отколкото е Australian Opem до следващия турнир от Големия шлем. Това показва невероятната способност на Рафаел Надал да се нагажда към всякакви настилки, да адаптира стила си съобразно условията и не на последно място - необикновеното му майсторство и психическа устойчивост. Да се завърнеш с такъв триумф, след като допреди година медии и анализатори за пореден път са ти предричали скорошен крах, да преодолееш толкова тежка контузия и да достигнеш нови върхове говори не само за големи спортни, но и за изключителни нравствено-волеви качества. Все пак, трябва да се отбележи колко добре Рафа разпредели участията си в турнири през 2010 г. Това му помогна да е свеж и във върхова форма на най-важните състезания от календара - тези от Големия шлем. Изготвянето на подходяща програма, изглежда, винаги е било проблем за щаба на испанеца, затова ще е добре екипът му да се поучи от положителния опит от 2010 г.

След бляскавата 2010 г., през която си върна и първото място в ранглистата, Надал обаче бе споходен от нова беда - контузия му попречи да завърши похода си към втора титла на Australian Open през 2011 г. Испанецът бе победен на четвъртфиналите от сънародника си Давид Ферер, което сложи край на мечтите за т.нар. ,,Рафа-шлем“. По-късно през сезона Надал изравни постижението на Бьорн Борг, печелейки шеста титла на „Ролан Гарос”, но цяла година игра не напълно възстановен и с поразклатено здраве, което логично доведе и до загубите от Джокович на финалите на Уимбълдън и US Open. Още тогава стана ясно, че това да се справи със сърбина, ще бъде може би най-голямото предизвикателство в кариерата на Надал след преодоляването на многобройните контузии. Тенденцията продължи и на Australian Open 2012, където Рафа загуби онзи прочут шестчасов финал. След като не успя да спечели така желаната втора титла на първия турнир от Големия шлем, мнозина твърдяха, че испанецът е сринат психически, което, в комбинация с постоянно съпътстващите го физически проблеми, ще доведе до упадък на кариерата му. Рафа отново опроверга критиците си - в мача за титлата на „Ролан Гарос”, игран цели два дни заради лошото време, той победи Джокович с 3:1 сета, преодолявайки спомените от трите загубени финала и печелейки за рекорден седми път Купата на мускетарите. За съжаление обаче през лятото испанецът бе принуден да пропусне Олимпийските игри в Лондон заради тендинит в коляното, а също и US Open.

И отново, през 2013 г. изглеждаше сякаш кариерата на Надал върви към логичния си залез, предвещаван му от мнозина анализатори. Явно бяха забравили, че той опроверга прогнозите им, че ще се оттегли още ненавършил 25 г. заради хронични тежки контузии. Рафа отказа участие на Australian Open поради стомашен вирус, но спечели мастърсите в Индиън Уелс, Мадрид и Рим и победи Давид Ферер на финала на „Ролан Гарос”, с което спечели безпрецедентната в Откритата ера на тениса осма титла на турнир от Голямата четворка.

Същата година испанецът отпадна рано на Уимбълдън, но пък това като че ли му позволи да
отдъхне и да събере сили за предстоящия сезон на твърди кортове. Надал триумфира в Монреал и Синсинати, а също и на US Open, с което изравни постиженията на Патрик Рафтър и Анди Родик. Дори и сочените за специалисти на хард Федерер, Джокович и Мъри не могат да се похвалят с такъв успех. Така Рафа стана пръв в US Open-сериите, а освен с двете титли от Големия шлем, завърши годината и с пет титли от серията „Мастърс 1000” (на турнирите в Индиън Уелс, Мадрид, Рим, Монреал и Синсинати), с което изравни рекорда на Джокович от 2011 г.

2014 г. дойде с дълго жадувания от феновете финал на Australian Open. През целия турнир Рафа игра великолепно, но нова контузия в гърба му попречи да спечели мача за титлата срещу Вавринка, от когото нямаше загуба до този момент. Въпреки очевидните проблеми и болките, които изпитваше, Рафа геройски доигра мача, за да не ограби победата на опонента си. Много от заклетите фенове на испанеца вероятно биха предпочели да се беотказал, за да съхрани в по-голяма степен здравето си. Дори и Стефан Едберг - еталон за джентълменство в спорта, на когото е кръстена наградата за спортсменство на АТР, се отказва на финала на Australian Open срещу Иван Лендъл през 1990 г. Надал обаче предпочете да завърши срещата, а после отдаде заслуженото на Вавринка, демонстрирайки за пореден път уважението, което изпитва към съперниците си. През пролетта клей-сезонът не започна добре за испанеца. Той загуби от Давид Ферер в един от бастионите си - Монте Карло (където Надал има цели 8 титли), а после - от Николас Алмагро в Барселона. Спечели в Мадрид следотказване на Нишикори, но с наближаването на „Ролан Гарос” все по-силни ставаха гласовете, които твърдяха, че девети триумф във Франция е мираж заради колебливото представяне на Надал до момента. Изтъкваха и факта, че никой в историята не бе печелил девет титли на някой от турнирите от Големия шлем. За пореден път обаче Рафа затвори устата на зложелателите, като на финала в Париж победи Джокович отново, превръщайки се в единствения човек в историята с девет титли от шлемов турнир, а също и единственият, печелил поне един трофей от Големия шлем в продължение на десет години. Втората половина на годината донесе спад - ранно отпадане на Уимбълдън и контузия в китката, която го принуди да откаже участие на US Open. В края на сезона Надал игра с възпален апендицит и пропусна последните състезания, защото се подложи на операция. Няколкото неочаквани загуби отново бяха тема за обсъждане и сякаш хвърлиха сянка върху годината, която, без значение от развоя си, трябваше да е белязана единствено с величавата девета титла на „Ролан Гарос”.

И сега, когато сезон 2015 е към края си, а Надал изпраща най-лошата си година, отново се чуват мнения, че този път крахът му е окончателен. Изненадващите загуби и колебливата форма изглеждат достатъчни, за да зачеркнат невероятния списък от рекорди и забележителни постижения. Забравени са поредиците от спечелени мачове, златният кариерен шлем, титлите от Шлема и дори прозвището „Крал на клея“. Рафа несъмнено е най-добрият тенисист на тази настилка в историята, но ако има нещо, в което е по-добър от играта на червено, то е опровергаването на критиците. Именно поради тази причина феновете му могат да погледнат с надежда към 2016 г. и да очакват бъдещите триумфи на тази най-ярка звезда на небосклона на световния тенис.

Vamos, Rafa!

Автор: Яна Якимова
(Коментарът е част от конкурса на Free Media Group, част от която е и Tennis24.bg. Подробности за конкурса може да намерите ТУК).