Откакто започнах да гледам тенис в края на 70-те години никога не бях виждал нещо подобно. Никога досега един играч не беше изграждал своя крепост в средата на сезона, която да продължава да защитава така добре години наред. Имахме „Златния шлем” на Щефи Граф, виждали сме Пийт Сампрас да завършва като номер 1 в продължение на 6 поредни години, виждали сме Роджър Федерер да печели Уимбълдън и US Open в 5 поредни издания. Станали сме свидетели и на други, на пръв поглед невъзможни постижения. Но когато говорим за нещо наистина устойчиво в Оупън ерата, досега никога не сме виждали подобна доминация, като тази Рафаел Надал на сезона на клей, която датира от 2005-та година насам.

Тук не става въпрос да спечелиш един турнир отново и отново, а да се научиш да печелиш на дадена настилка, при това не само важните турнири, а всички, на които участваш. От 2005-та година насам Надал почти няма загубен мач на клей. Има едно единствено поражение на „Ролан Гарос”, дошло през 2009-та година, но в същата година спечели в Монте Карло и Рим и игра финал в Мадрид. Резултати, с които всеки един играч в историята на тениса, с изключение може би на Бьорн Борг, би се гордял.

Да, Рафа има и други загуби на тази настилка – от Роджър Федерер в Хамбург, от Хуан Карлос Фереро в Рим и от...добре, стига толкова. В този период Надал е с постижение 180 победи и 6 загуби на клей, което включва и уникалната серия от 81 поредни победи на тази настилка, което е рекорд за всички времена и всички настилки. Резултатите му на „Ролан Гарос” пък са 38 победи и 1 загуба.

Някак си обаче степента на доминиране на Надал започна да работи срещу него. За повечето хора по света едва ли е новина когато видят, че Рафа отново е използвал предимството си на тази настилка и е спечелил конкретен мач. Нищо чудно, че самият Надал изглеждаше малко муден на моменти миналата седмица в Монте Карло, когато спечели седмата си поредна титла в турнира – колко мотивация може да е съхранил? (между другото, няма играч в Оупън ерата, който да е печелил един турнир седем години поред).

Това обаче не важи само за мотивацията на Надал в Монте Карло. Рим, Мадрид, Барселона, Хамбург, Валенсия, Париж – той е печелил всеки от тези турнири, повече от които по повече от веднъж. Неговите постиженията свидетелстват не толкова за уменията, колкото за желанието му да се доказва отново и отново.  Фактът, че часове след церемонията в Монте Карло той отлетя за Барселона, където ще участва на друг турнир, говори за състезателния му дух, който е ненадминат. При това той го прави година след година. Не е длъжен, но все пак го прави.

Стив Тайнър, TENNIS.com